6 месеца без Тони Филипов, д-р. Една негова статия от 1990 г., все едно писана за днес |
Днес се навършват 6 месеца, откакто Тони Филипов, доктор, ни напусна. В памет на Стойко Тонев препечатваме от Reduta.bg негова публикация, писана на машина " Марица " през далечната 1990 година, само че толкоз настояща и през днешния ден.
Политическият " тапагьозлук "
Един от първите лозунги, с които беше ознаменуван преходът от „ живковата ” тоталитарна система към народна власт, беше: „ Ос-тав-ка! Ос-тав-ка! ” Доста оставки бяха поискани, но не! Още дълго, наподобява, ще чака българинът, с цел да види началник, който самичък си подава оставката. Какво да се прави… традиция…
„ Народът самичък избира своите управници и самичък ги отзовава, когато не оправдаят неговото доверие! ” Този хубав марксистки тезис сме слушали в хиляди тълкования. Четиридесет и пет години народът „ издигаше ” хора, които не познава, които даже постоянно не е виждал и след това, без да знае нито къде, нито какво са работили в негово име, ги „ отзоваваше ”. „ Избираше ” генерални секретари, елементарни секретари, народни представители, ръководители на всевъзможни институции и институцийки, икономически ръководители, непосредствени и посредствени началници… и какво ли не. Лично аз съм дал своя вот най-малко десетина пъти през живота си, „ избирал ” съм локални и централни органи на властта, само че едвам тази година видях за първи път муцуната на своя фаворит. И какъв брой души не са оправдали доверието ми, та се е наложило да ги „ откомандировам ” – просто не съм ги броил … А и в последните години това беше на практика невероятно при тази щура ротация на фрагментите и институциите.
Четиридесет и пет години избори. Избори по български? Не! Избори по социалистически. Когато бях студент, се разказваше легендата за един професор, който взимал един въпрос (най-трудния и най-неподходящия) и казвал на студента: „ Избирай! ”. Казвал го откроено, цинично, с насмешка и подбив. И студентът „ избирал ” – в противоположен случай … Точно по този начин и нашите дългогодишни „ професори ” по социалистическа „ народна власт ” ни учеха, че не е значимо от какъв брой и какво избираш. И гласуваше българинът …И избираше … Гласуваха 99,99% от гласоподавателите. Нищо, че на практика това означаваше, че право на глас са упражнявали и покойници, и тежко заболели, и физически отсъстващи лица. И избираха - отново с 99,99%. Наистина, през последните години изборните комисии се позасрамиха – и започнаха да се появяват резултати като 98,9%, даже като че имаше и 97% … Какъв всеобщ избор на доверие! Как тогава да не си прави каквото си желае националният фаворит, като народът му гласоподава „ карт бланш ”? И си правеха. Е, несъмнено, не каквото си желаеха, а каквото им желаеха. И все не оправдаваха доверието (чие ли) и напускаха поста: „ заради прекосяване на друга работа ”, заради „ здравословни аргументи ”, заради „ преклонна възраст ” (много рядка дефиниция, която засягаше хора сред 80-90 години – в действителност, с повишаването на годините на премиера, нарастваше и горната възрастова граница). Имаше и обособени случаи на „ несправяне с работата ”, само че за всички беше ясно, че зад тази деликатна дефиниция се крие някакъв малък жест на непокорство. В интерес на истината би трябвало да признаем, че имаше и оставки. Например, последният случай с жителя Живков. Подадоха му на индивида оставката и толкоз. От телевизионния екран останах с усещане, че той до последно не е допускал, че ще му я одобряват, тъй като нали няколко пъти преди този момент я беше подавал. Но този път народът, събрал волята си в единната воля на Централен комитет, не му гласоподава доверие.
Може би тези редове звучат шеговито, само че Бог ми е очевидец, не ми е до смешки. Дълго търсих съответен термин, с който да изразя системата на асортимент, издигане и сменяне на фрагментите в социалистическа България и най-после се стопирах на един, в действителност не доста научен, само че за сметка на това прецизен термин: „ политически тапагьозлук ”. Не го считам за финален, подготвен съм да приема и различен, по-точен, в случай че някой от сътрудниците политолози предложи подобен. Но на този стадий считам, че терминът „ политически тапагьозлук ” работи приемливо. (Докато надрасквам тези редове, малкия екран заяви, че господин Писарев не можел да си подаде оставката, тъй като бил определен – или назначен, не чух добре – от Народното събрание.)
Да, в действителност, „ политическият тапагьозлук ”, който последните 45 години внесоха в политическия ни живот, комай няма аналог в новата международна история: нито един казус на оставка при потвърдена непросветеност, несръчност, политическа престъпност, финансови и морални злоупотреби!
В онази „ мрачна ” буржоазна политическа реалност от преди Девети политическата оставка е постоянно срещано събитие. Нещо повече. Западните репортери, още към края на предишния век почнали да се майтапят, че в България пътят от министерското кресло до пандиза бил доста къс. И българските управници постоянно са го извървявали. Например, виновниците за първите две национални произшествия. Колкото за третата – „ що е време, то е наше ”, ще разберем.
Но огромният въпрос е ще се отърсим ли от „ политическия тапагьозлук ”? Кое ли ще предпочетат в бъдеще новите български политици? Ще могат ли да се отърсят от половинвековния опит на комунистическото ръководство: задължен си да стоиш на поста си, до момента в който те изгонят, или ще одобряват демократичното виждане за оставката като морално право и дълг на политика? Всъщност, това не зависи единствено от тях, бъдещите политици. Дори не толкоз от тях, колкото от нас, бъдещите гласоподаватели. На нас ни следва асимилиране на мъчно умеене – умеенето да преценяме управниците си. В противоположен случай, както до през вчерашния ден знаехме единствено „ Осанна ”, от на следващия ден ще знаем единствено „ Разпни, разпни го ”. Да желаеме оставки и да съумеем да ги наложим – това не е цялото политическо изкуство. И тук няма място за „ наваксване ”. Защото прекомерно честата промяна на управниците е не по-малко зло от прекомерно дългото им задържане на управителните постове. Тепърва би трябвало да създадем критерии за оценка на политическия водач, на политика и държавника. Първото изискване за това е публичността на политическото деяние.
И въобще, в този момент, когато се опитваме да вършим политика по нов, чужд за нашите условия (а вероятно и нрави) метод, едно нещо не трябва да забравяме. Не бива да забравяме, че действителният политически живот е освен развой на практикуване на властта. За масата от нацията, изключително за подрастващите, действителният политически живот е и развой на политическо образование. Поведението, постъпките на партиите и обособените политици стават пример на подражателство. И това е огромната морална отговорност на политиците пред нацията. Това е огромната отговорност и на нацията пред самата себе си, пред личното си бъдеще!
Политическият " тапагьозлук "
Един от първите лозунги, с които беше ознаменуван преходът от „ живковата ” тоталитарна система към народна власт, беше: „ Ос-тав-ка! Ос-тав-ка! ” Доста оставки бяха поискани, но не! Още дълго, наподобява, ще чака българинът, с цел да види началник, който самичък си подава оставката. Какво да се прави… традиция…
„ Народът самичък избира своите управници и самичък ги отзовава, когато не оправдаят неговото доверие! ” Този хубав марксистки тезис сме слушали в хиляди тълкования. Четиридесет и пет години народът „ издигаше ” хора, които не познава, които даже постоянно не е виждал и след това, без да знае нито къде, нито какво са работили в негово име, ги „ отзоваваше ”. „ Избираше ” генерални секретари, елементарни секретари, народни представители, ръководители на всевъзможни институции и институцийки, икономически ръководители, непосредствени и посредствени началници… и какво ли не. Лично аз съм дал своя вот най-малко десетина пъти през живота си, „ избирал ” съм локални и централни органи на властта, само че едвам тази година видях за първи път муцуната на своя фаворит. И какъв брой души не са оправдали доверието ми, та се е наложило да ги „ откомандировам ” – просто не съм ги броил … А и в последните години това беше на практика невероятно при тази щура ротация на фрагментите и институциите.
Четиридесет и пет години избори. Избори по български? Не! Избори по социалистически. Когато бях студент, се разказваше легендата за един професор, който взимал един въпрос (най-трудния и най-неподходящия) и казвал на студента: „ Избирай! ”. Казвал го откроено, цинично, с насмешка и подбив. И студентът „ избирал ” – в противоположен случай … Точно по този начин и нашите дългогодишни „ професори ” по социалистическа „ народна власт ” ни учеха, че не е значимо от какъв брой и какво избираш. И гласуваше българинът …И избираше … Гласуваха 99,99% от гласоподавателите. Нищо, че на практика това означаваше, че право на глас са упражнявали и покойници, и тежко заболели, и физически отсъстващи лица. И избираха - отново с 99,99%. Наистина, през последните години изборните комисии се позасрамиха – и започнаха да се появяват резултати като 98,9%, даже като че имаше и 97% … Какъв всеобщ избор на доверие! Как тогава да не си прави каквото си желае националният фаворит, като народът му гласоподава „ карт бланш ”? И си правеха. Е, несъмнено, не каквото си желаеха, а каквото им желаеха. И все не оправдаваха доверието (чие ли) и напускаха поста: „ заради прекосяване на друга работа ”, заради „ здравословни аргументи ”, заради „ преклонна възраст ” (много рядка дефиниция, която засягаше хора сред 80-90 години – в действителност, с повишаването на годините на премиера, нарастваше и горната възрастова граница). Имаше и обособени случаи на „ несправяне с работата ”, само че за всички беше ясно, че зад тази деликатна дефиниция се крие някакъв малък жест на непокорство. В интерес на истината би трябвало да признаем, че имаше и оставки. Например, последният случай с жителя Живков. Подадоха му на индивида оставката и толкоз. От телевизионния екран останах с усещане, че той до последно не е допускал, че ще му я одобряват, тъй като нали няколко пъти преди този момент я беше подавал. Но този път народът, събрал волята си в единната воля на Централен комитет, не му гласоподава доверие.
Може би тези редове звучат шеговито, само че Бог ми е очевидец, не ми е до смешки. Дълго търсих съответен термин, с който да изразя системата на асортимент, издигане и сменяне на фрагментите в социалистическа България и най-после се стопирах на един, в действителност не доста научен, само че за сметка на това прецизен термин: „ политически тапагьозлук ”. Не го считам за финален, подготвен съм да приема и различен, по-точен, в случай че някой от сътрудниците политолози предложи подобен. Но на този стадий считам, че терминът „ политически тапагьозлук ” работи приемливо. (Докато надрасквам тези редове, малкия екран заяви, че господин Писарев не можел да си подаде оставката, тъй като бил определен – или назначен, не чух добре – от Народното събрание.)
Да, в действителност, „ политическият тапагьозлук ”, който последните 45 години внесоха в политическия ни живот, комай няма аналог в новата международна история: нито един казус на оставка при потвърдена непросветеност, несръчност, политическа престъпност, финансови и морални злоупотреби!
В онази „ мрачна ” буржоазна политическа реалност от преди Девети политическата оставка е постоянно срещано събитие. Нещо повече. Западните репортери, още към края на предишния век почнали да се майтапят, че в България пътят от министерското кресло до пандиза бил доста къс. И българските управници постоянно са го извървявали. Например, виновниците за първите две национални произшествия. Колкото за третата – „ що е време, то е наше ”, ще разберем.
Но огромният въпрос е ще се отърсим ли от „ политическия тапагьозлук ”? Кое ли ще предпочетат в бъдеще новите български политици? Ще могат ли да се отърсят от половинвековния опит на комунистическото ръководство: задължен си да стоиш на поста си, до момента в който те изгонят, или ще одобряват демократичното виждане за оставката като морално право и дълг на политика? Всъщност, това не зависи единствено от тях, бъдещите политици. Дори не толкоз от тях, колкото от нас, бъдещите гласоподаватели. На нас ни следва асимилиране на мъчно умеене – умеенето да преценяме управниците си. В противоположен случай, както до през вчерашния ден знаехме единствено „ Осанна ”, от на следващия ден ще знаем единствено „ Разпни, разпни го ”. Да желаеме оставки и да съумеем да ги наложим – това не е цялото политическо изкуство. И тук няма място за „ наваксване ”. Защото прекомерно честата промяна на управниците е не по-малко зло от прекомерно дългото им задържане на управителните постове. Тепърва би трябвало да създадем критерии за оценка на политическия водач, на политика и държавника. Първото изискване за това е публичността на политическото деяние.
И въобще, в този момент, когато се опитваме да вършим политика по нов, чужд за нашите условия (а вероятно и нрави) метод, едно нещо не трябва да забравяме. Не бива да забравяме, че действителният политически живот е освен развой на практикуване на властта. За масата от нацията, изключително за подрастващите, действителният политически живот е и развой на политическо образование. Поведението, постъпките на партиите и обособените политици стават пример на подражателство. И това е огромната морална отговорност на политиците пред нацията. Това е огромната отговорност и на нацията пред самата себе си, пред личното си бъдеще!
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ